Поредният месечен концерт на Симфоничния оркестър на БНР (9 май) имаше за заглавие клишето “Пролетен полъх”, а програмата му събра “Веселите шеги на Тил Ойленшпигел” от Рихард Щраус, Концерта за контрабас и оркестър на Емил Табаков и “Пролетно тайнство” от Игор Стравински. Последната пиеса е разказ за жесток ритуал и въпросът с полъха ми се вижда неуместен. Знам, трудно се измислят заглавия на концерти. Но все пак! На пулта бе главният диригент на оркестъра Константин Илиевски и ценно за мен в тази програма бе и възможността да чуя отново лайв-изпълнение на концерта на Табаков със солистка водачката на групата в оркестъра Маргарита Калчева. Затова посетих събитието, надявайки се все пак, че може пък да чуя някакъв по-интересен прочит и на симфоничната поема на Щраус и на “Тайнството” на Стравински. Това са трудни, но и много популярни произведения и си мислех, че този път степента на “почерка Илиевски” ще бъде по-ниска и музиката някак ще се наложи над постоянството на диригента в особеното му лично /не/вникване в строежа на фактурата им, в смисъла и изграждането на драматургията и оттам – в постигане на изискуемата естествена логика на музикалното движение. И трите, предпочетени от Илиевски композиции са като христоматия по видове и начини на писане за оркестър: колорит, пищност, ефектни инструментални реплики, дефиниращи драматургичното развитие в поемата, строго, добре основано взаимоотношение между словото на солиращия контрабас и партниращия му с гъвкавост и толерантност към тембъра и регистъра на протагониста оркестър в концерта на Табаков и комплементарното оркестрово премеждие в съчетанието между тематизъм, тембър и метрум, предложено от Стравински в “Пролетно тайнство”. Невероятна палитра от оркестрови почерци и възможности, която дава много възможности за решения, но също така може да подведе човека на пулта към изкушенията на ефектния звук, на сам по себе си интригуващия в творбите на Щраус и Стравински разказ, наситен с достатъчно много “слухови лакомства” за слушателя. Които изпъкват и в приблизителни до реалното и пълноценно разчитане и тълкуване на текста решения. Няма съмнение, че както и да се прочете, програмата ще има успех в залата. Както беше, впрочем. Но това не можа да премахне поредното ми разочарование от недоизпипването на онези малки, но много важни за музикалното протичане елементи на музикалното слово на композиторите. Като не съвсем издържани дъхове в ефектните иначе сола в “Тил Ойленшпигел”, проведени ентусиазирано и радостно от съответните солисти в оркестъра. Ентусиазмът обаче пренебрегна онзи микромомент, в който в солото трябва да има не само скорост, инструментална виртуозност и ефектен завършек, но и дихание, което създава интригуващия въпрос във фразата-реплика. “Тил Ойленшпигел” изобилства на ефекти в тембровия си разкош, както и на идеи в оркестровото движение, на преплитане на настроения, определящи драматургията на композицията. (Тук иронията на стария Ханслик, че това било световно изложение на ефекти в звука и на контрастни настроения може с обратен знак да се приеме като възможност за дефиниция на оркестровия език и характера на музикалния разказ – днес ми се струва много приемлива положителна рефлексия). С една дума изпълнението на СО на БНР и на неговия шеф-диригент би било още по-красноречиво и удовлетворително, ако бяха спазени всички знаци в речта на Щраус, ако имаше малко по-малко гръмкост и по-нюансирано музикално изложение. И тази доста аматьорска тенденция – да се ускорява темпото в отиване към форте-динамика и да се забавя в обратната посока – към по-тихата динамика, доколкото реално бе постигната. Но ефектът “Тил Ойленшпигел” бе достатъчен за публиката, което се очакваше, както отбелязах вече.
Оценявам стремежа на Маргарита Калчева да се труди извън редовната си работа като оркестрант и да посяга към български произведения. Тя свири отдавна концерта на Табаков, мисля, че го е записала и съвсем резонно сега, най-сетне го представи и на столичната публика. 27-годишен е когато го пише, но в творбата на младия създател се чуват много елементи от почерка Табаков. Както и доминиращият драматичен характер на музикалното му творчество. Развитието на концерта се “върти” около солиращия контрабас. Табаков беше много добър контрабасист и като такъв познава инструмента великолепно. Впрочем той познава по същия начин и възможностите на оркестъра. (Доколкото съм информирана не е имало случай да му се наложи да преработва партитура заради неслучване на звучност, която е искал да постигне.) Тук цялото му знание се разкрива в разположението на солист и оркестър във фактурата на композицията, които са в много активен диалог, със силно разгърната солистична партия и оркестър със задание да слуша непрекъснато, какво му съобщава гласът на контрабаса, който открива творбата и да реагира с изключителен рефлекс в сложната графика на партитурата. Това бе задоволително постигнато от оркестър и диригент, с оригинално решени в темброво отношение реплики на отделните секции. Цялото развитие на първата от трите части на класическата структура е основано на този принцип с ясно артикулиран глас на контрабаса и динамизирано драматургичното развитие чрез скоростните и наситени отговори на оркестъра. Бавната втора част (Ленто) отново се открива от солиста с тема със сдържана протяжност, подета от оркестъра с умело артикулиране на контраста в теситурното разположение на партиите на солистите от оркестъра. Тежкият, бавен, тъмен и интригуващ монолог на баса бе много добре почувстван и интерпретиран от Калчева – тук и оркестърът бе балансиран и активно реагиращ на солиста. Не можех да не се удивя отново на оркестровото въображение на съвсем младия още Табаков, на познанието му и инстинкта му в теситурното разположение на контрабаса в оркестровата среда, така че постоянно да се откроява ниският глас. Втората част като че ли прекъсва, иска ти се да продължи още, но авторът като че ли дава възможност на всеки от публиката да довърши недоизказаното в собственото си въображение. Това поглъщане на звука от тишината е също един прийом, който Табаков обича и очевидно го е открил за себе си още в началото на своя път. Третата част (виваче) бе удържана в константно темпо и единствено ми липсваше малко по-активния натиск върху грифа от страна на Калчева – тъй като почти цялата партия на баса е в скоростни пасажи, които отвреме навреме тук потъваха в оркестровата тъкан. Познавам този концерт от изпълнението на Енчо Радуканов и мъжката сила в тази част си казва думата, (не е сексизъм), но във всички случаи изпълнението на този концерт за мен лично бе събитие, доколкото в съвременната ни практика много рядко оркестри се заемат да свирят български композиции. Дори и в практиката на радиооркестъра по-често български композиции се свирят като “ордьовър” към същинската програма. Справедливо е да се отбележи, обаче, че този сезон от състава бяха изсвирени два концерта на Табаков – да си припомним Патрик Галоа (диригент и солист) и Явор Желев – солист в концерта за две флейти, изпълнен на 6 декември, миналата година и сега – този концерт, за който и Маргарита Калчева, и оркестър, и диригент заслужават адмирации.
Не беше аналогичен прочитът на “Пролетно тайнство” от Стравински. Ако не ме лъже паметта последното изпълнение на тази велика пиеса от радиооркестъра бе под палката на Табаков (23.03.2011). Оттогава, както се вижда, са изминали 14 години, което предполага сериозното й забравяне от оркестъра. Върху тази предполагаема табула раза Илиевски построи своето “Тайнство” отново в режима на компромиса. Колкото и да е изненадваща в развитието си, шокираща в метротимичните си решения, тази пиеса е структурирана с безупречна логика и с ярко характерен с образността си музикален език. Тъкмо по отношение на темпо, метроритъм и образност бяха сериозните луфтове в прочита на Илиевски. Още в самото начало в солото на фагота форшлазите бяха частично артикулирани. Преминаването в остинатния ритъм на “Пролетни гадания” означи една ненужна припряност, както и самото провеждане на частта – тук се изисква по-плътен, по-тежък, ритуално означен и напрегнат звук, няма нужда да се бърза. Впрочем тази припряност доминираше в цялата първа част на балета, с доста приблизителни ансамблови изпълнения на места в дървените, които не могат да се отчетат от неопитно ухо (Игра на отвличане), както и лишеното от цезури музикално развитие, което заприлича на дълго изречение без препинателни знаци. Тук има достатъчно важни за артикулиране кратки дъхове в моториката на частта. В преминаването в “Пролетни хороводи” пък изобщо не се усети темпото Tranquillo, не се чу и много важният синкопиран възходящ ход на бас-кларинета, който предпоставя появата на мотива в обои и кларинети. Изпълнението до края изобилстваше на подобни “дребни” липси. Които нямам намерение да изброявам. Да, пиесата очевидно понася всякакви диригентски посегателства. Пророческият сън на Стравински, както Андре Букурещлиев определя (“Игор Стравински” – Оrange Factory 2014) видението на композитора за езическото пролетно жертвоприношение, както се знае е пресъздаден музикално в отделни масиви, които пак Букурещлиев назовава звукови блокове. В тях обаче са разположени многобройни елементи и за разлика от много оркестрови романтични композиции, където нещо може да не се доизсвири и фактът ше потъне в пищния оркестър (често явление у нас), тук, в този гигантски “ритъм на формите” всичко е съчетано извънредно ясно и всяка нота допринася за посоката в движението. Именно там, според мен, е Ахилесовата пета на музиканта Илиевски – липсата на инстинкт и визия за реализиране на естественото движение на музиката. Често е спънато, задавено, нелогично забързано, без ясни структурни опори, без необходимите пропорции, които се изискват в този материал. И тази основна недовършеност в посоката и логиката на материала всъщност изостря професионалните сетива спрямо останалите недоизработени детайли в метроритъма, в тембъра, в мелодическото извайване, в диханието на фразите, в щриха… Но както вече споменах тази пиеса е толкова ефектна, толкова грабваща вниманието и съзнанието, че публиката, която се захласва най-вече по ритмичната бруталност – особено на финалния танц, охотно и радостно бурно аплодира оркестър и диригент. Щастието бе всеобщо, но обратната връзка може да бъде и заблуждаваща.
Към мнението си за концерта бих искала да добавя и няколко думи за програмата към него. Отдавна чета текстовете на Лилия Големинова в концертните програми на радиооркестъра. И отдавна имам възражения. Но за този концерт в нейното писание имаше неточности от такъв характер, че не е редно да ги премълчавам. Няма да коментирам същността на написаното, въпреки че и там има какво да се каже по отношение на формулировките и определенията й. И на клишетата. Но все пак ми се струва, че поне един поглед в партитурата на “Пролетно тайнство” е бил необходим (или във фонотеката на БНР, където Големинова работи), за да се изпишат правилно заглавията на частите на композицията. Тук те са скандално неточни. Не разбирам този вид небрежност. Още: като автор на програмата тя можеше да говори малко повече (ако цитатът от него е от личен разговор) с композитора Емил Табаков във връзка с концерта му или можеше да чуе произведението веднъж – има го и в ЮТюб в чудесното изпълнение на Енчо Радуканов и да напише поне три реда за него, а не само за историята му. Ще бъде само от полза за слушателя. Но и тук практиката на приблизителност бе предпочетена. Действително най-силно текстът ме подразни не с печатните грешки, които се случват (като Монто вместо Монтьо, например), а с пренебрегването на автентичните заглавия на отделните части на балета. Не става дума за нова тяхна трактовка от страна на авторката, а просто за своенравен превод, с който няма как да се съглася. Текстът за една програма е сложен жанр, който трябва съчетава просветителска и професионално подбрана фактология, написана популярно за меломаните. В случая се спазва предимно популярният изказ, а редица музикалноисторически факти се движат отново в сферата на приблизителното. И още: преди години радиото въведе практиката да се изписват имената на оркестрантите, които участват в дадения концерт, както и да се посочва времетраенето на произведенията, които се изпълняват. Тази практика я премахна една абсолютно непрофесионална по отношение на класическия сектор ръководителка на дирекцията. За сметка на това Софийската филхармония я въведе доста отдавна. Подобна информация е необходима на публиката. И не е толкова обемна – става дума за още една страница от програмата, която може да се набави (щом няма друга възможност) с намаляване снимките на диригента и на солиста – не да заемат по една страница. И ако припомням тази по-ранна практика отново, то е поради безпричинния ми оптимизъм, че някой може да отвземе нещо от това припомняне.